Feeds:
Публикации
Коментари

За съжаление отново загуба от Балкан с 93-96. Този път до последно имахме шансове да вземем победата, но изтървахме своите ситуации и същевременно направихме много грешки.

Мачът започна с натиск на нашите момчета. Опитваха се да дават тон в играта и да вземат аванс още отначало. И докато играта им се получаваше в нападение, то в защита пускахме „фандък“ на ботевградчани. Оставяхме им твърде много отворени стрелби, които не позволяваха на Черноморец да дръпне с разлика.

Относно Пи Ел, когото за първи път бургазлии видяха на живо в игра, отначало почна вяло и като чели без особено желание за игра. Може би Росен Барчовски е прав, като заяви в едно интервю от преди седмица, че Лодърдейл може да играе в такова темпо до старини. В течение на мача новия ни капитан влезе в познатата ни лидерска позиция и почна да надъхва и публиката, и съотборниците да му подават и да завършва атаките. Определено в атака се справяше – щом достигнеше топка до него, за Балкан ставаше страшно. В защита обаче Пи Ел не можеше да се движи със своя човек Георги Давидов. Гошо като опитен играч получаваше топката от средно разстояние, поглеждаше коша и щом като гигантът беше далеч, се разгъваше спокойно за стрелба. И съответно си направи 28 точки необезпокояван на лична защита. В тази ситуация Дечо Коешинов смени защитата на зона 2-3, която обаче позволи на обиграния отбор на Балкан да стреля от тройката. Добре че в този мач успеваемостта им отдалеч беше ниска.

На почивката и опитния треньор Петър Клечков смени тактиката в защита. Заложи на активна лична защита още при изнасянето на топката в предно поле. Данчо Бозов (с 6 откраднати топки) беше в това отношение много напорист и стресираше бургаските плеймейкъри, които пресирани не успяваха да завъртят добре играта на отбора в нападение. Дори на няколко пъти и двамата плеймейкъри – Елвиса и Рошманов, направиха грешки при изнасянето, което изнерви не само Дечо Коешинов, но и съотборниците му, Пи Ел клатеше неодобрително глава. В тези моменти топката не достигаше до 222-сантиментория център, а от външните ни играчи нямаше кой да се наеме с реализацията на точки. Христо Захариев се опита да отиграе няколко атаки в нападение, но играта му беше трагична. За двете точки беше само с 1 успешна стрелба от 10, а като прибавим и трите безуспешни стрелби от тройката, картинката беше плачевна – 2 точки за човек, от когото се очаква да бъде сред хората, с основен принос в мача, е твърде скромен актив.

Като говорим за лидерите на отбора, Симеон Найденов се очертава като такъв за нас.  Той, заедно с Пи Ел бяха локомотивите за черноморец в този мач. Освен с добрата си игра, Симо се опитва да мотивира и по-младите за агресивна игра и в двете фази – защита и нападение.

Добри думи заслужава Цветелин Иванов. Това момче ми прави впечатление във втори мач, че играе със самочувствие и много мотивирано. Обърнете внимание на уникалната му статистика 7/7 за две точки и 3/3 от тройката! Дано Дечо Коешинов да доразвие потенциалът му и той да се разгърне в пълна степен, а не да стане така, както с Емил Бинев, който в Черноморец търкаше пейката, Балкан го взеха през лятото и в този мач помогна значително за успеха на балканджиите. Емо, заедно с Дуейн Мортън (също играл миналия сезон в Бургас) бяха двете резерви с най-голям принос за гостите.

Закономерно Балкан взе победата. Не че нямахме шансове накрая да спечелим мача, но по-добре играещия отбор беше гостуващия. До следващия път, когато се надявам да вземем реванш!

Черноморец (Бургас) – Балкан (Ботевград) 68-95
31.03.2010 г.

Снощи отидох отново на баскетол да гледам Черноморец-Балкан. Случи се тежка и неприятна загуба с 68-95 точки.

Загубата си е загуба, случват се такива неща, но лошото е начинът, по който паднахме. След бягството на Брус Браун треньорът Дечо Коешинов не остана с кой знае какви опции в нападение и затова залага на по-агресивна защита. През голяма част от срещата бургазлии правеха преса на цялото или половината игрище. Целта беше да се накара противникът да прави грешни пасове и да прибързва в нападение със стрелбите. Уви, Балкан не е случаен отбор и пресата имаше епизодичен успех.

Дуейн Мортън и Асен Саралийски бяха хората, които се опитваха да спрат центровете на ботевградчани. Опасявах се, че Наско Радев ще ни напълни кошницата, но той все пак беше ограничен в изявите си от ветерана Мортън и с взаимопомощ от страна на съотборниците му. За сметка на това гостите имаха много открити стрелби от тройката, като не пропускаха възможност да стрелят и в 45% от случаите имаха успех.

В нападение с ограничени възможности указанията бяха да се търси контраатака във всеки възможен случай, да се играе максимално бързо. Така дори на два пъти имаше успешни контраатаки след вкаран кош на Балкан, което пък говори и за недобро преминаване на гостите от нападение във фаза защита. При постепенното нападение очаквано играта се въртеше около Мартин Дурчев. Дуейн Мортън се опитване по силите си да действа под чуждия кош. Той всъщност е играчът, който е вкарал най-много точки след Дурчев – 10. Американецът на този етап се оказва стълб в отбора. Ако и него загубим, конкурентноспособността ни пада драстично. Христо Захариев също се мъчеше да бъде активен в нападение, но много от стреблите му бяха натегнати или вдървени. Мисля си, че от Ицо ще стане играч, но за целта не бива треньорът Коешинов да го държи прекалено дълго на терена. След като направи някоя грешка или глупост, следва да излезе за малко, да поседне на пейката и да помисли къде и защо е сбъркал. Иначе става така, че му се гласува някакво безгранично доверие. Най-лошото на този етап, е че отборът няма истински лидер, който да го вдъхновява. Играта е без емоция, сякаш баскетболистите усещат, че са обречени да загубят. Дори шансовете за победа да клонят към нула, винаги има за какво да се играе. В това отношение Брус беше катализатор на отбора. Като направеше някоя забивка или чадър, всички от отбора скачаха на крака и се надъхваха. Сега е апатия…

Все пак, за да не звуча толкова минорно, има и добра новина. Това е завръщането на Димитър Рошманов. Дълго лекуваше контузия и снощи влезе в игра. Ясно е, че на този етап от него не може да се очакват чудеса и не е във форма. Но догодина евентуално двамата с Пламен Алексиев може да се въртят на плеймейкърския пост. А не както към момента да оставаме често без типичен организатор на играта. Хайде, Митко, чакаме те отново да бъдеш онзи играч, който помним!

Снощи докато пътувах с колата, вървеше Дарик радио. Гости в студиото беше Фънки с рок група Турбо. Изпяха една изключително веселяшка песен, казваше се нещо от сорта на Kill My Mother. След което се заговориха за това кой издава новия им албум. Отговорът на Фънки ме втрещи – Митко Пайнера!

Водещият също се изненада как така чалга императорът помага на рок музиката; неговият жанр е друг. Фънки разказа, че Пайнера чул записите на групата, харесали му и решил да помогне за издаването. Направил изричното уточнение, че бандата не бива да очаква (сериозни) приходи от албума си. Причината е че всички песни в България се дърпат от Интернет и никой не иска да плаща за това. Самите приходи на Пайнера идвали от участия на живо на поп-фолк-силикон певачките.

Фънки и другите от Турбо заявиха, че хората от димитровградската компания са работили изключително професионално и като звук, и като визия. В крайна сметка станал един добър рок продукт. Фънки направи маркетинговото предположение, че ако Митко Пайнера реши да се заеме сериозно да работи в сферата на рока, той е способен да направи музиката популярна и слушана.

Дали ще доживем рокът да бъде реанимиран от чалгата?

Доста време не съм писал тук. По различни причини все не ми оставаше достатъчно време или не намирах за какво точно да напиша и споделя. Едно нещо обаче тези дни ме провокира да си размърдам пръстите на ръцете – падането на Берлинската стена и по-точно кой какви спомени има от онзи живот. Животът преди голямата промяна.

От моите тогава 9 години жизнен опит, си спомням твърде малко, но в съзнанието ми са се запечатали няколко абрурда, които детската ми глава не можеше да разбере.

  • Защо е разледелен един народ? Знаех че има две „Германии“ – ГДР и ФРГ. Хората еднакви, езикът еднакъв, но държавите различни. Не разбирах на кой му е хрумнала тази „гениална“ идея да раздели не само един народ, но и цял Берлин;
  • Веднъж с приятели от махалата си разказвахме вицове. Едно приятелче разказа виц за другаря Тодор Живков. Дори си спомням бегло за какво се отнасяше – беше за папагала на Тато, повтарящ неговите глупости. Всички много се смяхме. Толкова много, че като се прибрах вкъщи го разказах на майка ми и баща ми. Учудването ми обаче беше голямо, когато приключи вица, защото родителите ми стояха сериозни. Вместо да се засмеят, баща ми каза притеснено, че „не е хубаво да се разказват такива вицове“. Не можех да разбера какво лошо има в това човек да се посмее, с какво би навредил;
  • Делнична сутрин. Тъкмо съм станал от леглото към 8 часа и майка ми ми дава стотинки в ръката и ми заръчва да отивам бързо към хлебарницата, за да купя хляб и мляко, „че ще свърши“. Ако не отидех навреме, всичко в онази хлебарница/млекарница щеше да бъде изкупено. Спомням си как топлия хляб (още пара излизаше от него) се разграбвахе от опашката хора. Спомням си и онази тягостна обстановка, когато млякото и хляба вече бяха разпродадени и продавачката се чудеше какво да прави през останалото време, защото единствения наличен продукт на щандовете беше… сухар;
  • Родителите ми спеспяваха пари за кола. Искаха да имат кола, но за целта трябваше да се записват в някакви списъци и „да чакат ред“. Не можехме да имаме кола, ако не чакаме ред. И понеже чакането за Вартбург беше по-малко отколкото за Лада и Москвич, баща ми избра да се реди имено за тази немска гордост. Чудех се щом като нещо се търси, защо просто не увеличат производството, така че всички желаещи да могат да си купят съответния продукт;
  • В същото време обаче имаше т.нар. „свободни магазини“ и „Кореком“. В свободния магазин, който винаги беше много по-добре зареден от магазините за простолюдието, можеше да се намерят рядко срещани стоки. Никога не бях влизал вътре, само гледах през витрините като малчуган. Бях чувал от баба ми, че вътре продавали толкова обичаната от мен шунка. Същата тази шунка не можеше да се намери в обикновените магазини, защото в редките случаи, когато заредяха от нея, тя се разграбваше от хората или пък управителя я раздаваше на свои хора на задния вход.  Кореком-а беше нещо малко по-различно. Човек, ако притежаваше долари, можеше да си купи западняшки стоки, които иначе ги нямаше по магазините. Телевизор Sony, касетофон Panasonic, видео JVC и други подобни стоки не можеха да бъдат в домовете на редовите трудови хора. За да ги имат, трябваше да купят „на черно“ долари от познати и приятели (естествено, на курс по-висок от официалния). И всичко това, за да влязат технологиите в дома им;
  • Тъкмо бях завършил първи клас и се разболях от бронхопневмония. Минах един курс на лечение с омразните за всяко дете инжекции. Обаче при едно такова заболяване трябва да се прави и последваща профилактика. Затова майка ми взе карта за санаториума в Малко Търново, където този род заболявания се повлиявали добре от чистия планински въздух. Бях доста учуден, че не можеше всеки гражданин да посети защо в тази част на България. Изисквал се „отворен лист“, за да се отиде в някой от пограничните райони;
  • Нашето семейство беше от щастливците, които може да нямаха соц. автомобил, но си имахме домашен телефон. А имаше крайни квартали на града, където чакаха да им „прокарат“ телефон от години. И не се знаеше дали някога щяха да заимат такъв. Хората пишеха молби, обяснения, жалби, само и само да заимат вкъщи онази ретро джаджа с шайбата. Чудех се какво щяха да правят тези хора, ако се наложи по спешност да извикат пожарната, бърза помощ или тогавашната милиция. Бяха като изолирани от света. в тази връзкаПриятелката ми ми беше казала за две нейни приятелки-близначки, които се преместили да живеят в апартамент, в който нямало телефон. И как мислите си общували? – пишели си писма. И това в рамките на един град.

Ето такива работи си спомням за онова време преди падането на Стената. Бегли, неясни, абсурдни, неразбираеми. И все неща, които е по-добре никога да не се връщат.

Миналата седмица бях във Велико Търново и с компанията решихме да седнем на заведение. Беше петък,  11.09.2009 г. Мястото – механа „Хъшове“. Заведението е с битова обстановка с музика на живо, а цените бяха прилични. Изкарахме си добре вечерта, посмяхме се, поприказвахме си (доколкото можахме заради силната музика), потанцувахме и на края на вечерта поискахме сметката.

Изненадата ни беше доста неприятна. Една колежка си беше поръчала два пъти 50 гр. кашкавал и 50 гр. сирене. И вместо, иначе симпатичната сервитьорка Ивона, да маркира на касовия бон 2 пъти по 0,050 кг кашкавал и същото за сирене, на бележката пишеше 2 пъти по 0,500 кг за кашкавал и още един път половинка сирене 😦 Сериозно разминаване. Гадноооо!!! Така излиза, че сме поръчали общо по килограм кашкавал и сирене, вместо 100 гр. от двете. Егати!

Извод: Внимавайте какво си поръчвате във великотърновското заведение „Хъшове“. Вместо да бързате да изкарате портфейла, направете си усилието да прочетете какво пише на касовата бележка. Или по-добре направо избягвайте тази механа.

Какво ги е прихванало напоследък хората?! Много от познатите ми са започнали да гледат турски сапунени сериали. Особено един от тях – „Перла“, може би той е черешката на сладоледа. Защо обаче се случва така? Уж, само пенсионерите гледаха латино сапунките, а сега хора на средна възраст бързо крачат към дома, за да не изтърват поредната серия на мелодрамката? Вкъщи „тъщата“ също не изпуска серия от Перлата – прибира се от работа, завърти манжата и в 8 часа засяда на дивана пред телевизора. Това, че другите искат да гледат нещо друго, няма значение, трябва да се гледа „Перла“!

Върхът беше мой колега, който ми се оплака, че всички у дома му гледали този сериал – майка му и приятелката му… И кой още? – баща му! Горкият, вместо с баща си да седнат и да изгледат някой мач с биричка в ръка, родителите му и приятелката му зяпали с отворена уста турския филм…

Неизбежното се случи. SkyEurope окончателно спряха да летят!

Новината не звучи изненадващо на фона на световната икономическа криза. Още повече, че самата компания никога от своето създаване не излезе на печалба, а дори наскоро бе поискала съдебна защита от кредиторите си. Въобще това беше един предизвестен край. Просто кризата в случая изигра ролята на хищника в природата, който изяжда слабата и немощна жертва.

Ние като българи, обаче може само да съжаляваме, защото SkyEurope беше eдна от едва трите нискотарифни самолетни компании, опериращи целогодишно в България. Защото по-малката конкуренция означава да плащаме повече на обикновените самолетни компании за една и съща услуга – да ни транспортират от точка А до точка Б.

Съзнавам, че ползването на low-cost компании крие своите рискове (разминаване между рекламирана и реална цена, невъзможност за презаверка на полет, допълнителна цена за багаж…), но в крайна сметка важна беше конкуренцията и възможността за избор. А ние, потребителите, сме тези, които решават с коя компания да пътуват.