Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for ноември, 2009

Доста време не съм писал тук. По различни причини все не ми оставаше достатъчно време или не намирах за какво точно да напиша и споделя. Едно нещо обаче тези дни ме провокира да си размърдам пръстите на ръцете – падането на Берлинската стена и по-точно кой какви спомени има от онзи живот. Животът преди голямата промяна.

От моите тогава 9 години жизнен опит, си спомням твърде малко, но в съзнанието ми са се запечатали няколко абрурда, които детската ми глава не можеше да разбере.

  • Защо е разледелен един народ? Знаех че има две „Германии“ – ГДР и ФРГ. Хората еднакви, езикът еднакъв, но държавите различни. Не разбирах на кой му е хрумнала тази „гениална“ идея да раздели не само един народ, но и цял Берлин;
  • Веднъж с приятели от махалата си разказвахме вицове. Едно приятелче разказа виц за другаря Тодор Живков. Дори си спомням бегло за какво се отнасяше – беше за папагала на Тато, повтарящ неговите глупости. Всички много се смяхме. Толкова много, че като се прибрах вкъщи го разказах на майка ми и баща ми. Учудването ми обаче беше голямо, когато приключи вица, защото родителите ми стояха сериозни. Вместо да се засмеят, баща ми каза притеснено, че „не е хубаво да се разказват такива вицове“. Не можех да разбера какво лошо има в това човек да се посмее, с какво би навредил;
  • Делнична сутрин. Тъкмо съм станал от леглото към 8 часа и майка ми ми дава стотинки в ръката и ми заръчва да отивам бързо към хлебарницата, за да купя хляб и мляко, „че ще свърши“. Ако не отидех навреме, всичко в онази хлебарница/млекарница щеше да бъде изкупено. Спомням си как топлия хляб (още пара излизаше от него) се разграбвахе от опашката хора. Спомням си и онази тягостна обстановка, когато млякото и хляба вече бяха разпродадени и продавачката се чудеше какво да прави през останалото време, защото единствения наличен продукт на щандовете беше… сухар;
  • Родителите ми спеспяваха пари за кола. Искаха да имат кола, но за целта трябваше да се записват в някакви списъци и „да чакат ред“. Не можехме да имаме кола, ако не чакаме ред. И понеже чакането за Вартбург беше по-малко отколкото за Лада и Москвич, баща ми избра да се реди имено за тази немска гордост. Чудех се щом като нещо се търси, защо просто не увеличат производството, така че всички желаещи да могат да си купят съответния продукт;
  • В същото време обаче имаше т.нар. „свободни магазини“ и „Кореком“. В свободния магазин, който винаги беше много по-добре зареден от магазините за простолюдието, можеше да се намерят рядко срещани стоки. Никога не бях влизал вътре, само гледах през витрините като малчуган. Бях чувал от баба ми, че вътре продавали толкова обичаната от мен шунка. Същата тази шунка не можеше да се намери в обикновените магазини, защото в редките случаи, когато заредяха от нея, тя се разграбваше от хората или пък управителя я раздаваше на свои хора на задния вход.  Кореком-а беше нещо малко по-различно. Човек, ако притежаваше долари, можеше да си купи западняшки стоки, които иначе ги нямаше по магазините. Телевизор Sony, касетофон Panasonic, видео JVC и други подобни стоки не можеха да бъдат в домовете на редовите трудови хора. За да ги имат, трябваше да купят „на черно“ долари от познати и приятели (естествено, на курс по-висок от официалния). И всичко това, за да влязат технологиите в дома им;
  • Тъкмо бях завършил първи клас и се разболях от бронхопневмония. Минах един курс на лечение с омразните за всяко дете инжекции. Обаче при едно такова заболяване трябва да се прави и последваща профилактика. Затова майка ми взе карта за санаториума в Малко Търново, където този род заболявания се повлиявали добре от чистия планински въздух. Бях доста учуден, че не можеше всеки гражданин да посети защо в тази част на България. Изисквал се „отворен лист“, за да се отиде в някой от пограничните райони;
  • Нашето семейство беше от щастливците, които може да нямаха соц. автомобил, но си имахме домашен телефон. А имаше крайни квартали на града, където чакаха да им „прокарат“ телефон от години. И не се знаеше дали някога щяха да заимат такъв. Хората пишеха молби, обяснения, жалби, само и само да заимат вкъщи онази ретро джаджа с шайбата. Чудех се какво щяха да правят тези хора, ако се наложи по спешност да извикат пожарната, бърза помощ или тогавашната милиция. Бяха като изолирани от света. в тази връзкаПриятелката ми ми беше казала за две нейни приятелки-близначки, които се преместили да живеят в апартамент, в който нямало телефон. И как мислите си общували? – пишели си писма. И това в рамките на един град.

Ето такива работи си спомням за онова време преди падането на Стената. Бегли, неясни, абсурдни, неразбираеми. И все неща, които е по-добре никога да не се връщат.

Advertisements

Read Full Post »